четвъртък, 7 август 2008 г.

Въпрос?

Размазала съм се удобно в новия стол с чаша фрапе в ръка, радвам се на идиотски неща и си мисля: "Е то хубаво, чат-чат, ама к`во правим, когато човекът отсреща започне да ни влиза под кожата?"...

сряда, 6 август 2008 г.

Аз и...шоколада като знак на благодарност

Доктор?
Гледам се и сама не си вярвам нещо.
Ъпгрейднат вариант с лилави кецове и риза на маргаритки.
Надявам се някой ден да оправдая собствените си очаквания.
Но пациентите явно ме харесват.
Захранват ме с шоколад. :)))))
Да са живи и здрави
/най - вече живи, че много здрави се споминаха/ !

понеделник, 4 август 2008 г.

Не се случвай

Не ми се случвай, моля те, недей!
Бих могла да прошепвам името ти,
но имам адски бодежи в ляво подребрие.


Понякога е по-добре човек да поспи, ако не може повече да пие.
А в мен всичко е сняг. Преспи от танцуващи снежинки,
които после някой старателно утъпква с крака.

Не ми се случвай, моля те!
Нямам нужда да бъдеш наоколо, защото
отдавна вече те имам.
Мой . До последният кардиомиоцит.
В мислите, в ръцете ми, навсякъде в мен.
Като древно чукотско божество.

Не ми е нужно име. Наричам те както си искам.
Няма нужда да идваш.
И без това те виждам навсякъде.

Взирам се в падналата мигла на дясната ти буза,
докато заспиваш с глава върху гърдите ми.
Отначало се треса от притеснение за теб.
После те пускам.
След безобразно много време в тарелките на везната.

Дъждът се стича по косата ми.
Прекалено висок си, за да ме скриеш.А аз виждам дори през капките.
Опитай още веднъж.
Без да се срамуваш, че плачеш...
Само мъртвите твари не плачат.

Не идвай, моля те! Безумно хубаво е...
И ме убива, че между първата въздишка и будилника,
зная в кой момент ще си тръгнеш.

Преди да ти разкажа за януари.

Онзи беззъб, ужасен, смъртно студен. В мен.
Ще ти забие шамар. Познавам го.
А ти ще повярваш, че е истина.
Но той си тръгва веднага след теб.
И последното среднощно позвъняване.

Тези адски бодежи, ще ме довършат...
От него са.
И ледените късчета
забити в разнищеният ми от блянове миокард.

Но ти ще си тръгнеш твърде рано.
Без да знаеш...за него . И за страховете ми.
Или защото си самотен.

Виждаш ли мило, каква тъмница е?
Слушай тиктакането!
Часовникът не чака, когато сенките си тръгват,
а аз не зная как да те утеша.


Чуваш ли го?
Само изслушвайки тишината ще изчистиш сърдечната гной.


Колко е хубаво, че не ми се случваш!
Паяжините от тъга са вече изплетени, а самотата блъска безпомощно с ръце по леглото.
Виждаш ли, аз и себе си дори не мога да убия?

А после пелерината на зимата ще се превърне в планинско било...
Пшеничената думичка "ние"
ще заменя с неживото "аз".
Но докато в мен е януари, вятърът бясно ще продължава да къса листа.

Моля те, не ми се случвай!
Бъди щастлив - не съществувай!

неделя, 3 август 2008 г.

Happiness is...

Когато обичаш /и си убеден, че е така/.
Когато "приятели" не е просто линк във френдлиста.
Когато знаеш, че си професионалист.
Когато не те е страх да кажеш " Имам нужда от помощ."
Когато идва време да дадеш лично всички неизпратени писма.
Когато около и в теб има толкова хубави неща, че не ти пука дали Раят съществува.
Когато бележката на хладилника усмихва още някого, освен теб.
Когато рожденият ти ден означава радост и топлина /също храна и пиене/ за поне десет човека.
Когато "Как си?" не е просто клише за поддържане на разговора.
Когато можеш да чуеш "Ти сгреши! Не одобрявам, но те подкрепям..."
Когато има кой да ти пожелае лека нощ...

Без вас не съм. Благодаря!

nothing special

Прощавай за ужасното ми настроение...


Той ми пише дълги съобщения.

Похожденчески записки
на половинчат интелектуалец.

Стърчащи черни къдрици.
Редовете му ни сближават повече от секс.
Но нищо лично.

От един пясъчник сме. Това е всичко.
Само че аз казвам по-малко.

Той не ми пише нищо.
Отминал полъх на вятър.

Марианска падина. Помежду.
Леко извъртане...надолу от раменете.
Снимките му ни сближават повече
от неказаното и ненаписаното.
Нищо обществено. Само частности.
И разстояния неиграещи никаква роля.
От един пясъчник сме.
Само че аз се съмнявам по-малко.

Той ми оставя двусмислени знаци.
Тежест и болка. И някакво странно усещане.
Убийствено трудни стъпки.
Лека е само копринената кърпа на главата ми.
Мълчанието му ни сближава повече от признание.
Нищо чуждо.
От един пясъчник сме. Твърде близки.
Само че аз се вълнувам по-малко
/за него, отколкото той за мен/.


Той не оставя знаци за мен, а за себе си.
Оригинална баналност.
Повърхностна пустота.
Игрива къдрица зад ухото. И въобще - игриво.
Игра, като илюзия за близост.
От различни пясъчници сме.
И даже от различни, далечни райони.
Аз играя по-малко. Само че скучая повече...
По него.

Неделя. Късен следобед

Събудих се по никое време. Най обичам така.
Кафето без мляко е отвратително.
Сънувах, че разговарям с непознат, който през цялото време ме наричаше Красимира.
Не ми харесваше, но не му го казах..,защото се държеше мило.
Отивам до магазина.
Някой ще ми го разтълкува ли?