сряда, 15 април 2009 г.





Най - после се измъкнах от онова тъпо състояние,
което ме закова в центъра на нищото.
Отказвам се да стискам юмруци и да бягам,
въпреки, че въпросите остават същите.
Превъзмогнах страховете си,
докато се учех да правя лалета от хартия.


Две крачки по - напред /в настоящето/
хоризонтът изглежда различно.
Чувствам се добре като знам, че път за обратно няма.
Продължавам да рисувам емоции в оранжевия прозорец,
докато се разминаваме в търсенията си.
Имам да ти кажа много неща.


Понякога ми се струва толкова лесно да прекрача съмненията си, отказвайки се от правото си на отстъпление.
Искам да ти дам шанс.
Без да се уповавам на алчните си очаквания.

Опитвам се да разстроя глупавия механизъм на инстинкта ми за самосъхранение,
който ме кара да казвам "сбогом" твърде често.
Искам да дам шанс на себе си,
вярвайки сляпо, че няма да ме нараниш.
Не съзнателно и не целенасочено.

Спирам да мисля, че ме разбираш в мълчанието ми.
Няма по - мъчително усещане от това,
да се задушавам от страст.
Не искам нови пътища.
Какво от това, че светът е широк,
когато на душата ми е тясно...
***