... и всичко си е същото

@по ноти : Elmara - Training



Нещо съм се бъгнала напоследък...
Забих в неизлечима скука в стремежа си да бъда добро и примерно момиче, а тази кожа никак не ми е по мярка.
Ненавиждам капризно - депресивните си обръчи, в които се ограждам доброволно.
Откакто сивото ми взе да се нагъва и "психо" излезе в отпуска, дори дрблонди изчезна като цикъла на стара баба.
Искам си обратно оня живец, който ме караше да викам от възторг при всяка промяна на времето. Искам зима. Бяла, студена, красива... любовна.
И за сто и трети път си казвам : " Няма да платя 200 евро за скапания изпит, пък ако ще да се дипломирам след век! "
Обещавам да накарам блонди да си обуе старите гащи. Стискайте ми палци!

5 години. Помня.

@по ноти: Михаил Михайлов "Мама, очень хочется жить..."


5 години по - късно...
Няма отговори. Няма виновни. Няма наказани.
Мълчание, лицемерие и информационно затъмнение.
Властта няма полза от истините.
Тя не поема отговорност, а се извинява.
И пише доклади с препоръки,
за да спим спокойно, когато избиват децата ни.














Още тук и тук

Три изстрела по слънчевите зайчета

@ по ноти: Zемфира "Бесконечность"
@ времето в мен : " Електрошок. Хит на сезона"



Паркетът, оказва се, е не особено удобен сутрин.
Усещане за въглени под гръбнака ме довършва
след агонията от главоболие и натрошени мисли.
Нямам спомени за онези 13 мига от вечността.
Опитвам да се изправя.
Сред купчините празни бирени кутийки по пода оставям добрите си намерения.
Хиляда и осем пъти скочих от катерушката в опити за промяна.
Обяснимонеизпълнимо.
Насън застрелях всички слънчеви зайчета,
за да няма искам - не искам.
Жадно поглъщам кълбетата никотинов дим .
Белодробен екстаз.
Нови отпечатъци по прозореца ми.
Воайори. Ексхибиционисти.
Желанията са условни граници.
Вдишвам. Издишвам.
Не злобея. Не страдам.
Вече говоря почти с равен тон.
Пристъпвам в такт с пропукването на ламината.
Цинично ли е да ти говоря за някаква си душа?
Имам време да мисля...
Три крачки не ми достигат до дъното.
Не искам никой да ме спасява.

Купи ми розови панделки.
Довечера ще си легна точно в десет.

Mr. Пропър с натрошен лед. Двоен.

Изтривам се.
Твърде е прашен вече прозореца.
Изтривам и теб...
от сутрешните си следобеди, от указателя,
от мислите ми.

Довършвам второто малко, в което се опитвам да те удавя,
докато ми бодеш някак странно отляво.
Не търся грешките...просто загасям светлините.
По навик.

Задрасквам плануваните пътувания
и продължавам да жуля фугите с невъобразимо смрадлив препарат.
Чудя се.., как две случайни думи могат да прецакат нещата така гениално?
Всъщност няма значение.
Обърквам те повече, когато мълча.
Или себе си.

Обещавам, че ще разстрелям очакванията си
преди да сваля ръкавиците.
И няма да изпитвам вина.
И няма да обвинявам.

От сега нататък се научавам да те критикувам винаги, когато трябва.
Знам, че ще свикнеш с дъждовно- лятните ми настроения.
Заигравам неизпратените снимки в коша.
Всъщност, променям само посоката.
Това не значи, че няма да съм скучна.

По моят начин е с прости изречения.
До тогава, когато ще можеш да ме разбереш.
Оставям те за малко в три букви на последния ред.
И не, не искам да бъдем приятели.
Прекалено много препарат вдишах.

Бло

Най - после се измъкнах от онова тъпо състояние,

което ме закова в центъра на нищото.

Отказвам се да стискам юмруци и да бягам,

въпреки, че въпросите остават същите.

Превъзмогнах страховете си,

докато се учех да правя лалета от хартия.

Две крачки по - напред /в настоящето/

хоризонтът изглежда различно.

Чувствам се добре като знам, че път за обратно няма.

Продължавам да рисувам емоции в оранжевия прозорец,

докато се разминаваме в търсенията си.

Имам да ти кажа много неща.

Понякога ми се струва толкова лесно да прекрача съмненията си, отказвайки се от правото си на отстъпление.

Искам да ти дам шанс.
Без да се уповавам на алчните си очаквания.

Опитвам се да разстроя глупавия механизъм на инстинкта ми за самосъхранение,
който ме кара да казвам "сбогом" твърде често.
Искам да дам шанс на себе си,
вярвайки сляпо, че няма да ме нараниш.
Не съзнателно и не целенасочено.

Спирам да мисля, че ме разбираш в мълчанието ми.
Няма по - мъчително усещане от това,
да се задушавам от страст.
Не искам нови пътища.
Какво от това, че светът е широк,
когато на душата ми е тясно...

***

http://www.youtube.com/watch?v=5NPImvLCKAQ

В пограничната зона...

Перфектната сутрин. Около 12.
Най-хубавото събуждане е
когато го усещам все едно
диша във врата ми...Слънцето.
Ароматът на кафе
пропиващ до мозъка на костите.
Почти като Au the Rouge.
Ужасно мило "Добро утро".
Рисувани емоции, като с дим от цигара,
пораждащи неясни намерения.
Игра, като илюзия за близост.
Подстрекател съм. В пограничната зона
между пустинята и асфалта.
Най-добрата симбиоза в настоящият момент.
Привиквам да спя на паркета.
Strange Situation. Параноик съм...не много.
Нищо не ме боли. Само егото ми няма почивен ден.
А аз днес го предпочитам черно. Кафето.
Докато редувам тъмните мисли
с необяснимо добро настроение.
Пия го бавно.
Не ме е страх от бъдещето, когато знам
какво ще видя в дъното на чашата.
Предизвестен финал.
Но ми харесва... провокацията.
На всяка капка до дъното.
Игра на асоциации.
Продължаваме ли?

Обади се в четири сутринта /вероятно след петата водка и преди втората бира/, за да ми каже, че мисли за мен.
Гадно ли е, че ми е все едно?
Не искам нищо.
Сега съм си самодостатъчна.
/Е ли това егоизъм и достигнах ли висшата му форма?/