вторник, 17 август 2010 г.

Наобратно

@по ноти :Zемфира - iтогi
@времето в мен: малък скоч и кутия Camel


Допивам последната глътка кафе, зареяла поглед срещу течението.
Жужащи хора и отекващи стъпки зад гърба ми заглушават престрелката между ляво предсърдие и 12-то Бродманово поле.
Обещавам си да те оставя на този бряг. Под летящите балони, чайките и електрическите ореоли на ангелите.
После все някак ще успокоя астралното си тяло.
Докато надписвам пейзажни снимки с банален текст. И все още облизвам марките.
И никога не се научих да забравям адресите, където вече няма да се върна.
Само бягството е алтернатива, когато съм се уморила да приковавам душата си.
Нямам сили да гледам с очакване да сбъднеш илюзиите ми.
Не мога да плача.
И се въртя, въртя...
В обещания. Оправдания. А после изчезвам, задавена от страховете си, миг преди да потъна.
В теб.
Мисля... Мога ли да сложа хиксове върху нулите и да го изиграя по някакъв си мой начин или трябва да ги подредя в редове... преди да тегля чертата.
Преди да се върна. На онова шумно, объркано,
" където си ти" място.

Да не отварям затворените прозорци. Да се пазя, да съм разумна, да си плащам навреме сметките... Обичайните неща, но без танца със самодивите в петък вечер.
Мисля. Мога... ли?
Опитвам някак си да разместя запетаите. Да не използвам И помежду ни.
Този път в три води ще изплакна сърцето си.
За да личи къде ще сложа точките.
***
Обещавам си да те оставя на този бряг. Под отражението на светлините.
Преди да се върна там. Точно на 37 минути от теб.
Обещавам си, а не мога...
И удрям две големи за оцелелите си надежди.
Защото утре пак ще се разминем. На Гарибалди.

Безбожно красиво е. И тази луна над Вълтава...